Откъс от "Изпитанието на Розара"

Розара излезе от „Старият сом“ и ловко се качи на кобилата, която кметът й беше дал. В Адарна конете бяха едно от малкото развлечения в свободното й време на послушница и се смяташе за добра ездачка. Дрехите й бяха удобни за езда и подчертаваха слабата й фигура. Беше навила наметалото зад седлото, за да не й пречи. А и денят се очертаваше дълъг и горещ.

Няколко мъже пред кръчмата я наблюдаваха безмълвно. И да бяха имали намерение да я заговорят, мрачното й изражение ги отказа. Тя поведе коня бавно из улиците, за да разгледа града и да разведри мислите си.

Часът, в който трябваше да отиде до мината, наближаваше, а още беше сама. Очевидно в малкия Дитрум слуховете се разпространяваха бързо. Особено след като Бадорис беше забранил на подчинените си да й помогнат. 

„Магьосницата трябва да може да манипулира умовете на хората и без заклинания“. Май не беше усвоила този урок. С въздишка сложи кожените си ръкавици и продължи без цел и посока.

В северния край на града имаше повече къщи и по-малко дюкяни и сергии. Шумът от работата на един касапин я накара да се приближи. Среден на ръст и с мускулести ръце, той размахваше сатър и с бързи движения обработваше заклано прасе.

Розара спря пред него без да продума. Гледката беше кървава, но това не й пречеше. Следеше уверените удари, с които касапинът отделяше излишните части. Тя слезе от кобилата и се приближи.

– Как си в този слънчев ден? – касапинът спря и видя любопитството в очите на младата жена. – Не съм те виждал преди.

– Тук съм по работа. И мисля, че знаеш каква.

– Да, да, градът е малък – той изтри ръце в престилката си. – Сещам се каква си и защо си тук. Но как се казваш?

– Розара. Пристигнах едва вчера и не познавам почти никого.

– Е, аз съм Рет. Ако ти трябват хубави пържоли, си на точното място.

– Можеш ли да си служиш с меч така умело, както със сатъра?

– Ха! Сигурно мога, три години бях във войската. Какво търсиш? Наемник?

– Доброволец – магьосницата се усмихна. – Никой не ми плаща и аз също не мога да платя. 

– За мен няма значение, магьоснице. Отдавна приключих с това, така че не съм нито наемник, нито доброволец. Потърси помощ от градската стража.

– Потърсих – Розара поклати глава. – Никой не иска да ходи в мината, ако не му се налага.

– А какво точно се случва там? Говорят се всякакви страхотии напоследък…

– Ела с мен и ще видиш.

– Ха-ха, упорита си – Рет се почеса по гъстата къдрава коса. – Но предпочитам да остана тук.

– Тогава… ще тръгвам – в опит на прикрие разочарованието си Розара се обърна и се качи на кобилата. – Няма смисъл да отлагам.

– Чакай малко – касапинът хвана поводите. – Има едно момче, което може и да се интересува от приключения повече от мен. Знаем се от години.

– Значи има и такива в Дитрум? Къде да го намеря?

– На път ти е – живее в къща нагоре по пътя към мината, под едно голямо дърво. Към пет километра е до там. Казва се Деран.

– Задължена съм ти. Ако реша да сготвя нещо, обещавам да дойда при теб!

– Кажи му, че аз те пращам – Рет й махна с ръка за сбогом. – И няма да го забъркваш в големи неприятности, нали?

Розара се засмя за първи път този ден и също му помаха. Не искаше да губи повече време и бързо продължи на север. Знаеше, че опитните магьоснички от Кръга нямаше да се съгласят, но понякога беше нужен и малко късмет. До края на деня щеше да разбере дали ще й се усмихне.

Още няколко криволичещи улици и стигна до края на града. Тук пътят се разширяваше и имаше много хора и волски каруци, които преминаваха под погледа на скучаещите войници на капитан Бадорис. Повечето се връщаха от нивите край Дитрум, други бяха миньори. Щом видяха магьосницата, стражите застанаха мирно. Високият като върлина офицер, който беше с тях, й направи знак да спре и леко се поклони.

– Госпожо Дитрел, управителят Тимар мина преди малко оттук и каза да ви предам, че след два часа ще ви чака на входа на мината.

Обръщението му я накара да се засмее за втори път днес. Като видя смущението му, веднага й стана гузно.

– Благодаря, тръгвам натам.

– И… съжалявам, че не можем да дойдем с вас. Успех!

Пришпори кобилата покрай редицата от каруци и остави Дитрум зад гърба си. Поне не всички стражи бяха като капитана си. Настроенията на хората и интригите, които плетяха, можеха да бъдат по-сложни от заклинанията от прашните свитъци в Адарна. И няма как да овладееш това като медитираш зад крепостните стени.

След градската сивота, полските цветя край прашния път радваха очите й. Беше пътувала до тук по реката и сега най-сетне можеше да се наслади на освобождаващата празнота на обширните поля. Без някой да я наблюдава и наставлява. За малко можеше да се престори, че е някъде другаде и това, което й предстои, е просто дълга разходка с коня до залез. Както когато беше малко момиче. 

Но тогава не можеше да язди така добре. Отклони се от пътя и се понесе в галоп, който разроши косата й. Въздухът свистеше край лицето й. Конят уверено се носеше напред, а Розара стискаше юздите с две ръце и продължаваше да го пришпорва.

Скоро реши да даде почивка на коня и спря. Пое си дълбоко дъх и се огледа наоколо. Пътят се виждаше наблизо, полето беше пусто, а недалеко се издигаше малък затревен хълм. Вниманието й привлече големият дъб, който растеше на върха му, сигурно беше висок поне петнадесет метра. Скрита в плътната му сянка се малееше самотна къща.

Розара се насочи натам. Когато се приближи, видя че къщата е малко повече от барака. Скована от дъски, с врата и голям прозорец отпред. В малкото ограждение до нея нямаше добитък. По земята бяха разхвърляни дърводелски инструменти и пирони. Магьосницата слезе от кобилата и се заоглежда. Чуваше се само песента на птиците в короната на дъба.

Розара свали ръкавиците си и ги затъкна в тънкия колан на кръста си. Предпазливо отиде до вратата и почука. Не последва отговор, но преди да реши дали да почука пак или просто да влезе, зад ъгъла се появи мъж, помъкнал ведро с вода. Беше висок и слаб, почти хърбав. Сигурно не беше на повече от двадесет години, а кафявите му очи я измериха от глава до пети.

– Ако си тук за данъка, платих го миналата седмица.

– Не, аз…

– Да не те праща Еман за инструментите? – той остави ведрото на земята и се почеса по острата брадичка. – Чакай, не изглеждаш като момиче, което може да го познава!

– Това обида ли трябва да бъде? – Розара леко потропа с крак.

– Не. Точно обратното, повярвай ми!

– Ти ли си Деран?

– Да. А ти коя си? И какво те води насам?

– Розара Дитрел, магьосница. На твоите услуги – поклонът й само подсили изненадата му.

– Тук не идват магьосници… – опуленото му изражение изглежда я забавляваше. – Аз поне никога не съм виждал. Досега, де.

– Е, ето ме. Познаваш ли Рет? Каза да те потърся.

– Старият Рет? Разбира се. Та какво мога да направя за теб?

– Искам да поговорим за нещо. Но изглежда те прекъсвам – тя посочи инструментите по земята.

– Не, не! Чакай – Деран влезе в къщата и донесе две табуретки. – Да седнем тук, на сянка.

Магьосницата взе малък костен гребен от торбата, завързана за седлото, и седна до Деран. Пооправи жакета си и изпъна гръб.

– Живееш близо до мината?

– Да, на половин час пеша е. А с коня ще стигнеш преди да си мигнала.

– Тук съм, защото в мината се случва нещо. Очевидно от магическо естество.

– Чувам разни слухове, но обикновено не ходя натам.

– Трябва да сляза в мината и да се погрижа. Но може да имам нужда от малко помощ.

– Нали си магьосница? Защо не повикаш някоя от твоите?

– Не мога – тя се вторачи в гребена, който въртеше в ръцете си. – Такива са правилата.

– Правилата? Чии правила?

– На Кръга на лунната светлина. Но мога да използвам помощта на хора, които не владеят магия. Стига да участват доброволно и без заплащане.

– Това май доста те ограничава – смехът му замря при вида на сериозното й изражение. – Защо тази история с мината е толкова важна за теб?

– Ако се проваля, ще ме прокудят от Кръга и светът на магията ще бъде затворен за мен, никога няма да мога да я изучавам и овладявам. А какво друго бих могла да правя?

Розара скочи на крака и закрачи напред-назад. Спря се рязко и скри лицето си в шепа.

– Истината е, че едничкото, в което съм добра, е магията. Това е единственият начин да правя нещо хубаво за другите хора. И за себе си.

– Спокойно, ще измислим нещо – Деран отиде до нея и сложи ръка на рамото й. – Може пък да ти помогна някак, макар че нищо не разбирам от магия… и от много други неща.

Тя се изчерви и се отдръпна, свеждайки поглед.

– Исках да намеря трима въоръжени мъже, които да дойдат с мен. Но капитанът забрани на хората си да ми помогнат. Макар че някои от тях не биха имали против…

– Ха, не се учудвам! Знаеш ли, от година се опитвам да постъпя на служба в стражата, но не ми стигат парите.

Магьосницата отново седна и се зае да слага ред в косата си с малкия гребен. Беше възвърнала самообладанието си.

– За какво не стигат? Не трябва ли на теб да ти плащат, ако те вземат?

– Първо трябва да дам сто златни грифона на капитана, иначе никога няма да стана войник. Да, така стават нещата в Дитрум! Сигурно и от теб е очаквал подкуп.

– Е, объркал се е!

– Но сега си сама. Аз обаче имам меч, даде ми го Рет касапинът.. Ще дойда с теб!

Розара остави гребена и го погледна в очите.

– Трябва да те предупредя, ще бъде опасно. Двама миньори са били убити. Не се знае какво точно ни чака под земята.

– Ти ще се оправиш с магическите работи, а аз ще те пазя с меча. И после, когато хората разберат, Бадорис няма да има избор и ще трябва да ме вземе в градската стража!

– Можеш ли изобщо да си служиш с меча?

– Да – изпъчи се младежът. – Тренирам почти всеки ден. А когато го бия на карти, Рет ме учи на разни удари. Да ти покажа ли?

– Пази си силите за после! Можеш ли да дойдеш в мината още днес?

– Мога. Пък и какво по-интересно от това да помогна на магьосница?

Тя се засмя и заподръпва жакета си надолу.

– Ако имаме късмет, може и да не се наложи да използваш меча. Но искам да си готов.

– Не бери грижа!

Ентусиазмът му да се изправи срещу неизвестното я караше да се усмихва.

– Трябва да тръгвам. Управителят на мината ме чака – сложи гребена обратно в торбата и се качи на кобилата. – Ти ела по-късно, ще ми трябва време да се подготвя. И без това няма да слезем под земята преди да е настъпила нощта.

– Какво значение има дали е нощ или ден? Слънцето няма как да стигне в галериите.

– Нощем имам по-добър контрол над елементите, които ще използвам.

– Щом казваш. Ще съм там малко преди залеза.

Розара се намести на седлото и пришпори коня надолу по хълма, оставяйки къщата на новия си доброволец зад гърба си. След като беше намерила него, сега трябваше да открие и онзи вътрешен мир, на който я бяха учили в Кръга.